Радомир празнува на Димитровден

Радомир празнува Ден на града на Димитровден. Това е така,  защото съществуващата от 1866 г. черква в града е наречена на св. Димитър Солунски и Чудотворец, смел войн и мъченик за вярата. В това има и нещо символно, защото след Освобождението в Радомир се установява Трета опълченска дружина и слага началото на гарнизона в града, т.е. има много военни години наред, а като мъченици за вярата в новото време, непосредствено след 9 септември 1944 г., комунистическата власт избила без съд и присъда десетки от първенците на града заради идеите им.

Радомир в края на ХІХ в.

Същата тази власт прекъснала традицията да се прави събор в Радомир в деня на св. Димитър, както не е бил особено тачен и храмовият празник, независимо от практиката във всеки български град или село този ден да е голямо народно празненство. Възроди я един от новите радомирски градоначалници, покойният вече Златко Стойчев, като вдигна голям събор преди години на този ден. Той се сети и за един от символите на Радомир – Арката, вдигната на входа на града, в непосредствена близост до казармите, за да бъде посрещнат там княз Александър Батенберг, дошъл в града за втори път да постави сребърна  скоба на счупената дръжка на Самарското знаме, престояло в Радомир от Освобождението до 1882 г.

А веднъж  в предизборно време Златко Стойчев като бивш футболист употреби в кампанията си бабата и дядото на известния футболист Валери Божинов. Неговата майка Снежана е родом от махалата Джамалица на радомирското село Друган и там живееха нейните родители дедо Велчо и баба Рилка. Като кандидат за кмет Златко Стойчев заведе в дома им кохорта журналисти, та пред тях да изкаже благодарности на старците, също вече покойници, за техния внук, който май че така и не е идвал в родната къща на майка си.

През социализма съборът на Радомир беше партизански и се правеше през лятото в планината Голо Бърдо, в местността Растова глава. Трябва да е имало някаква връзка с Радомирския партизански отряд, партизанския командир Славчо, но не Трънски , а Радомирски и най-младият партизанин Георги Стоилов, който се включва в партизанското движение едва 15-годишен, а после става архитект, четири години е кмет на София, след това е и министър на архитектурата и благоустройството. Там се настанявали сергиите с пластмасови джунджурии и балони, доколкото ги е имало, а от естрадата самодейци пеели народни песни, някои от които партизански.

Радомир в края на ХХ в.

По-късно в годините тази местност беше завзета от гиганта на социалистическото тежко машиностроене заводът „Червена могила”. Още като го строяха имаше скептици за съдбата му, защото кабинетите на директорите бяха вдигнати на мястото на тогавашното градско сметище. Сега от тази социалистическа гордост са останали два завода. От около година частните им собственици се обединиха в обща марка, за да пробиват по-лесно на международните пазари, но гледката от пътя е покъртителна, защото внушава по-скоро разруха, отколкото възход. Хората казват, че всичко, което е можело, било нарязано за старо желязо, в това число и нови машини, но такива имало и в основите на завода, защото според една градска легенда в ров бил затрупан цял нов, новеничък багер.

В самия град от това време са останали и грозните панелки с празни апартаменти, което личи от изтърбушената дограма, а в центъра му пустее хотел на легендарния „Балкантурист”, минал в частни ръце чрез РМД или някаква друга форма на опустошителна приватизация. Хотелът така и не възстановен, затова пък послужи за декор на филма „Тилт” и актьорите в главните роли после споделиха, че това им помогнало много да се потопят в атмосферата около началото на промените у нас.

А радомирци имат вкус към киното. В града се давали филми още в началото на 20 век. Момчетата, които вече са дядовци, и до днес си спомнят как в лятното кино по няколко пъти са гледали „Фанфан лалето”и „Червено и черно” с Жерар Филип, както и филмите с Фернандел. През зимата, като нямало сняг за пързалки, но било студено за игри навън, те се промъквали в киното в сградата на читалището, минавали на пръсти край гишето за билети, където седяла леля Любич - красива като актриса, макар и с позавехнала хубост, тичешком се качвали в кабината откъдето се прожектирали филмите и слушали обясненията на батко Венци, който им разказвал как от лентата през машината образите от филмите стигат до екрана. По-младите пък се събираха в първия в страната младежки дом, създаден от Георги Цветанов - и той вече покойник,  и там се срещаха и с актьори. Радомирци се гордеят, че тяхна съгражданка е актрисата Емилия Радева, а по-възрастните си спомнят за частните посещения в града на легендарния Георги Парцалев.

Радомир е родно място и на известни журналистите сред които някогашният шеф на БТА Ненчо Хранов и синът му Александър, Симеон Идакиев, а от новото поколение – собственикът на „Офнюз” Владимир Йончев. Малко известно е обаче, че в продължение на 20 години преди 9 септември 1944 г. в Радомир е издавал вестник самоукият съдебен писар Стоян Бумбаров. Три пъти сменял името му,  но редовно списвал хроника на събитията в града.

Симеон Мильов

Ако има някой, който знае много, за да не кажем всичко, за Радомир, това е историкът и неуморим изследовател Симеон Мильов. Той събира зърната от хамбара на историята години наред и ако го питате за нещо си, свързано с Радомир, Радомирско и Мрака, както се казва историко-географкската област наоколо, Симо ще отвори една лакърдия и така ще ги навърже работите, че ще мине от древността до историята на прословутата радомирска боза, увековечена с фигурата на бозаджията, изваяна от роденият в Радомир скулптор и писател Евгени Кузманов, който сега се представя с богата самостоятелна изложба в града.


Мильов може да разказва дълго за първата в България Радомирска република, обявена от Райко Даскалов на 27 септември 1918г. Той ще ви заведе в щаба на Войнишкото въстание, ще ви върне във времената на Радомирската буна - почти два века преди Освобождението и дълго ще разказва истории за възрожденеца архимандрит Зинови Поппетров. Някои от всичките малко известни факти, събития и истории знае от Елена Рибарова, сложила началото на музей в града. Като събирал зрънцата в хамбара на историята в крината му попаднали и безценни дребни камъчета, които наглед са обикновени, но са скъпоценни , защото ако не ги е записал са щели да бъдат отнесени от вятъра на промените, а сега са станали безценни. Ако искате да ви разказва иманярски истории, те също няма да имат край. Според неговата теория навсякъде, където има православен храм отдолу почти сигурно е имало някое древно светилище, но то е проучено не от археолози, а от иманяри. Има бая хора които са забогатели от имането, но по-често ги стигала проклетия или по-скоро ги погубвала страстта към богатството. Още по-интересни са историите за богаташите, които натрупали състояние с мародерство, защото след освобождението заграбили имотите на турските семейства, които си тръгнали от тези места.

Бучалото-1935 г.

Негова тема е и водата, защото няма село наоколо, в което да не блика изворче с лековита вода, а Радомир е единственият град с естествен водопад в разширения си център. Бучалото, както се нарича тази местна природна забележителност, се спуска от около 10 метра височина. С течение на времето и под въздействието на външните земни сили се е образувал своеобразен купол, в средата на който тече река Изворска. Наоколо е направено изкуствено езерце, мостчета и места за отдих, а местните идват на това място, за да се сещат, че има непреходни неща и където е текло, пак ще тече.